Днес каракачаните са уседнали и живеят в България и в по-голямата си част в Гърция. От ноевия ковчег на малкия им свят почти са изчезнали каракачанската овца и кон, които са едни от най-старите породи на тези животни. Характерните им особености - дребен ръст и голяма издръжливост, са изключително подходящи за номадския живот. Породата на пастирското каракачанско куче е позната вече 1000 години. Заради уникалните си качества то е станало незаменим спътник на каракачаните. Повече от три десетилетия са изминали от времето, когато и последното каракачанско семейство в България се установява на постоянно място. Няма сфера от бита и културата на бившите номади, която да е останала незасегната от новите условия на живот. В разказа на баба Мария Чолакова оживява болезнения спомен по раздялата с номадския живот. Раната още я изгаря. Около 1958 година, след отвеждането стадата едно от техните кучета се хвърлило в Марица. Конете били убивани с чук и изхвърляни като боклук в края на града. "Тежко спиш, невесто, лоши сънища сънуваш. Тук зад чергата, дето легнах, лоши сънища сънувам. Разкажи ги, невесто, аз ще ти кажа какво означават. Видях коня си окалян, самара му счупен, кърпичката ми в калта. За коня значи раздялата, за счупения самар път…" Безкрайни са пътищата, пребродени от каракачаните. Днес те са преобразени дотолкова, че животът им от преди изглежда като легенда. Въпреки драматичните промени този затворен в себе си народ с трудолюбие равно на героизъм и здрав морален ред е съхранил копнежа по запазване на етноса. Навярно дълбоко в кръвта му живее потребността от свобода, която само планината може да даде. Защото тя е най-близо до слънцето и звездите, стига в сърцето ти да има достатъчно смелост.

Мая Калпачка
Радослава Митова